Младият император вървял със свитата си през града. Народът падал по очи и викал:

- Вива, императоре!

А ковчежникът го следвал и при знак с очи хвърлял на народа жълтици. Хората щели да се избият, само и само да докопат жълтица от прахоляка, и пак крещели с упование за още монети:

- Да живее императорът!

Стражата дебнела всички да се кланят на влас­телина и налагала с камшици онези, които не скла­няли глава. Един страж измъкнал меча, за да отсече гла­вата на бос, мръсен и дрипав монах, който с гордо вдигната глава крачел към императора. Тъкмо за-махнал с меча, и чул мощния глас на господаря:

- Стой!

Той се спрял в почуда. Как така? Нали самият император бил заповядал и много свободомислещи глави вече били посечени. Но това, което станало после, потресло всички! Младият император скочил от коня си, втур­нал се към нахалника, коленичил пред него и целу­нал крайчеца на мърлявата му дреха. Свитата се слисала. Народът ахнал. Какво е това чудо? Императорът сякаш се превърнал в друг човек. Едва след туй някои от свитата разпознали в този дервиш бащата на императора. Преди ня­колко години той се отрекъл от престола, предал властта на сина си и тръгнал да странства в тър­сене на истината.

-  Здравей, татко. Завърнал си се. Добре дошъл...

- Не, сине мой, още не се връщам. Стигнах до единия край на Земята, а сега отивам към другия и пътят ми минава през страната ти.

- Това са твоите владения, татко!

- Не, сине, сега са твои.

-  Виждаш ми се много отслабнал, татко. Кон за императора!

- Не, не, не искам. Ти знаеш обета ми - да ходя пеша и да остана беден. Ако искаш да помогнеш на стария си болен баща, пусни няколко медни пари в чашата ми, за да си купя хляб. Друго нищо не е пот­ребно на баща ти.

Синът се смутил, като видял малката му мръс­на дървена чаша за подаяния. -Ковчежник! Ковчежникът дотичал.

- Напълни тази чаша!

- Синко, не приемам никакво подаяние, по-го­лямо от чашата ми.

След първата шепа се понесъл ропот сред тъл­пите, които видели как на някакъв просяк се дава цяло състояние. Всеки бил готов да удуши този дрип­льо. Те взели да викат:

- Вива, императоре! На такъв просяк - такова състояние?!

А ковчежникът се опулил - монетите се сипе­ли в чашата, а тя все оставала празна.

- Каква е тази чудновата чаша, татко? Не зя­пай, ковчежнико, сипвай!

С всяка шепа той се учудвал все повече. Цял чувал злато се изсипал в чашата, а тя все оставала празна.

- Каква е тази странна съдина, татко?

- Синко, нали виждаш как е закъсал баща ти? Ако можеш, нахрани ме днес.

Синът взел чашата, учудено я позавъртял в ръ­цете си, огледал я от всички страни, гневно я ударил в прашния път и наредил:

-Да се напълни!

Чувал след чувал носели слугите, докато ковчезникът не казал:

- Повелителю, златото свърши.

- Пратете скороходци да донесат още! Докато не напълни проклетата чаша, няма да мръднем оттук!

Голям брой тежки чували се изсипали в чаша, но тя оставала все така празна. На четирийсетия чувал синът не издържал.

- Каква е тази сатанинска чаша? Що за дявол­ска съдина си донесъл, татко? Четирийсет коне със злато докарахме, а тя е още празна? Как и с какво може да се запълни?

- Ех, сине мой, щастлив съм, щастлив съм, че ти се оказа по-досетлив от мен. На четирийсетия чу­вал ме попита каква е тази чаша. А аз, за да разбе­ра, хвърлих в нея целия си живот, половината свят, хиляди наложнички, цялото мислимо и немислимо богатство на земята. Синко, здравето си хвърлих в нея. ВСИЧКО хвърлих, а чашата остана празна. За­щото тя е направена от желанията ми. Това е чаша­та на желанията...

И вие, драги читателю, имате такава чаша.

В преследване на поредното желание сте хвърли­ли в нея младостта, здравето, красотата, щастието си. Тя е погълнала душевното ви спокойствие, ра­достта от живота, не ви е оставила да изпълните ис­тинските си съкровени мечти. В тази чаша сте хвър­лили целия си живот. Остава ви може би последната третина. И ако не я захлупите веднага, тя ще глътне всичко до пос­ледния ви ден. Не го ли виждате? Всеки път, когато казвате „малко е!", вие уп­ражнявате вътрешно отрицателно отношение към са­мия себе си и към всичко постигнато, обезценявате изживените години, целия си живот! Придирчиви към себе си, вие продължавате да се сравнявате с другите. Подценяването идва от чашата на жела­нията, то е в основата на всяка несрета, недовол­ство, несполука... Докато не е станало късно, променете отно­шението си към себе си, към околния свят и към жи­вота, намерете у себе си нещо истинско, ценно, съ­щинско, вечно и го развивайте. Вдигнете сега дясната си ръка. Погалете се по главата поне задето с прочитането на тази книга пра­вите опит да се погрижите за здравето си, да въз­становите зрението си. Дори да не стане, ще е само в началото. Нау­чете се да си прощавате дребните грешки. Благода­рете на себе си поне задето ви има на този свят.

Винаги можете да намерите за какво да похва­лите сам себе си.

Ако с желанието да се промените оставате все същият, вие се залъгвате с илюзии. Извинете ме, но е безполезно да лекувате язвата, ако в нея е засед­нал ръждив пирон - раната все ще се отваря. Ръж­дивият характер, който носите в тялото си, ви е за­бил в тази безизходица.

Колкото и да е трудно, за всеки ден, за вся­ка пълноценно свършена работа трябва да се самопринудите, с усилие на волята да събудите ува­жението към самия себе си, защото именно от­тук започва сътворяването на Личността. яндекс

Откъс от книгата "Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата"Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата"