Младият император вървял със свитата си през града. Народът падал по очи и викал:
— Вива, императоре!
А ковчежникът го следвал и при знак с очи хвърлял на народа жълтици.
Хората щели да се избият, само и само да докопат жълтица от прахоляка, и пак крещели с упование за още монети:
- Да живее императорът!
Стражата дебнела всички да се кланят на властелина и налагала с камшици онези, които не скланяли глава.
Един страж измъкнал меча, за да отсече главата на бос, мръсен и дрипав монах, който с гордо вдигната глава крачел към императора. Тъкмо замахнал с меча, и чул мощния глас на господаря:
-Стой!
Той се спрял в почуда. Как така? Нали самият император бил заповядал и много свободомислещи глави вече били посечени.
Но това, което станало после, потресло всички!
Младият император скочил от коня си, втурнал се към нахалника, коленичил пред него и целунал крайчеца на мърлявата му дреха.
Свитата се слисала. Народът ахнал. Какво е това чудо? Императорът сякаш се превърнал в друг човек. Едва след туй някои от свитата разпознали в този дервиш бащата на императора. Преди няколко години той се отрекъл от престола, предал властта на сина си и тръгнал да странства в търсене на истината.
- Здравей, татко. Завърнал си се. Добре дошъл...
- Не, сине мой, още не се връщам. Стигнах до единия край на Земята, а сега отивам към другия и пътят ми минава през страната ти.
- Това са твоите владения, татко!
- Не, сине, сега са твои.
- Виждаш ми се много отслабнал, татко. Кон за императора!
- Не, не, не искам. Ти знаеш обета ми - да ходя пеша и да остана беден. Ако искаш да помогнеш на стария си болен баща, пусни няколко медни пари в чашата ми, за да си купя хляб. Друго нищо не е потребно на баща ти.
Синът се смутил, като видял малката му мръсна дървена чаша за подаяния. -Ковчежник! Ковчежникът дотичал.
- Напълни тази чаша!
- Синко, не приемам никакво подаяние, по-голямо от чашата ми.
След първата шепа се понесъл ропот сред тълпите, които видели как на някакъв просяк се дава цяло състояние. Всеки бил готов да удуши този дрипльо.
Те взели да викат:
- Вива, императоре! На такъв просяк – такова състояние?!
А ковчежникът се опулил - монетите се сипели в чашата, а тя все оставала празна.
- Каква е тази чудновата чаша, татко? Не зяпай, ковчежнико, сипвай!
С всяка шепа той се учудвал все повече. Цял чувал злато се изсипал в чашата, а тя все оставала празна.
- Каква е тази странна съдина, татко?
- Синко, нали виждаш как е закъсал баща ти? Ако можеш, нахрани ме днес.
Синът взел чашата, учудено я позавъртял в ръцете си, огледал я от всички страни, гневно я ударил в прашния път и наредил:
-Да се напълни!
Чувал след чувал носели слугите, докато ковчезникът не казал:
- Повелителю, златото свърши.
- Пратете скороходци да донесат още! Докато не напълни проклетата чаша, няма да мръднем оттук!
Голям брой тежки чували се изсипали в чаша, но тя оставала все така празна. На четирийсетия чувал синът не издържал.
- Каква е тази сатанинска чаша? Що за дяволска съдина си донесъл, татко? Четирийсет коне със злато докарахме, а тя е още празна? Как и с какво може да се запълни?
- Ех, сине мой, щастлив съм, щастлив съм, че ти се оказа по-досетлив от мен. На четирийсетия чувал ме попита каква е тази чаша. А аз, за да разбера, хвърлих в нея целия си живот, половината свят, хиляди наложнички, цялото мислимо и немислимо богатство на земята. Синко, здравето си хвърлих в нея. ВСИЧКО хвърлих, а чашата остана празна. Защото тя е направена от желанията ми. Това е чашата на желанията...
И вие, драги читателю, имате такава чаша.
В преследване на поредното желание сте хвърлили в нея младостта, здравето, красотата, щастието си.
Тя е погълнала душевното ви спокойствие, радостта от живота, не ви е оставила да изпълните истинските си съкровени мечти. В тази чаша сте хвърлили целия си живот.
Остава ви може би последната третина. И ако не я захлупите веднага, тя ще глътне всичко до последния ви ден.
Не го ли виждате?
Всеки път, когато казвате „малко е!", вие упражнявате вътрешно отрицателно отношение към самия себе си и към всичко постигнато, обезценявате изживените години, целия си живот!
Придирчив към себе си, вие продължавате да се сравнявате с другите не откъм най-добрата страна! Подценяването идва от чашата на желанията, то е в основата на всяка несрета, недоволство, несполука...
Взрете се в себе си. Дори да възстановите 100 процента зрението си за един ден, пак ще сте недоволен. Така ли е?
Докато не е станало късно, променете отношението си към себе си, към околния свят и към живота, намерете у себе си нещо истинско, ценно, същинско, вечно и го развивайте.
Вдигнете сега дясната си ръка. Погалете се по главата поне задето с прочитането на тази книга правите опит да се погрижите за здравето си, да възстановите зрението си.
Дори да не стане, ще е само в началото. Научете се да си прощавате дребните грешки. Благодарете на себе си поне задето ви има на този свят.
Винаги можете да намерите за какво да похвалите сам себе си.
Ако с желанието да се промените оставате все същият, вие се залъгвате с илюзии. Извинете ме, но е безполезно да лекувате язвата, ако в нея е заседнал ръждив пирон - раната все ще се отваря. Ръждивият характер, който носите в тялото си, ви е забил в тази безизходица.
Колкото и да е трудно, за всеки ден, за всяка пълноценно свършена работа трябва да се самопринудите, с усилие на волята да събудите уважението към самия себе си, защото именно оттук започва сътворяването на Личността.
„Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата“
Мирзакарим Норбеков
