"ВМЕСТО БИОГРАФИЯ"

извадки от книгите на Мирзакарим Санакулович Норбеков

На седем-осем километра от селото, в което живеехме, когато бях малък, имаше абсолютно недостъпна за всички много примамлива страна. Тя всяка пролет се обагряше в червено – там цъфваше килим от макове.
През цялото време ме теглеше натам някаква невероятна сила, неразгадаема тайна не ми даваше мира.
Това място беше наблизо, но се намираше между два опасни бързоводни канала, с които винаги ни плашеха големите, когато бяхме деца.
Повърхността на водата в тези идеално бетонирани канали беше гладка като стъкло, само по краищата водата леко се бърчеше. Единствено по листенца и вейки, които стремглаво се носеха във водата, човек можеше да се досети, че скоростта на течението тук е огромна.

На единствения мост, който водеше към тази приказна страна, пазеше много злобен човек, той ненавиждаше деца. Впрочем чувствата ни бяха взаимни.
Щом ни видеше, моментално освирепяваше. Размахал във въздуха страховита тояга, ни подгонваше с крясъци и викове.
Тогава той беше най-страшният човек за нас.
След двайсетина години случайно го срещнах на една сватба. Плахо седнах до него. И тогава разбрах, че всъщност той е много добър човек.

1. Ааа, хулиганче, ти ли си! – позна ме той. – Колко си пораснал! Сигурно вече не тичаш без гащи, а?

От дума на дума му разказах какво изпитвахме към него тогава. И как дори ме е страх, че изведнъж ще измъкне от пазвата си тоягата и пак ще ме подгони!
Той се засмя, после стана сериозен и тихо ми каза:

1. Синко, когато започнах работа там, още в началото с ей тези две ръце измъкнах от реката няколко удавници. И досега ги сънувам! И когато виждах банда дечурлига да се приближава до канала, сърцето ми падаше в петите! Май крещях от собствения си страх, че някой от вас случайно може да падне във водата!

Прощавайте, малко се отклоних, но просто исках да ви обясня защо достъпът към тази приказна страна беше забранен.
И в една ранна утрин, преборил ужаса си, аз реших да преплувам канала.
Още не беше съмнало, ураганен вятър духаше от изток…
Аз стоях на брега до камъка, под който бях затиснал дрехите си, за да не ги отнесе вятърът. Стоях и се колебаех да вляза ли във водата, или не.
В края на краищата разбрах, че ако веднага не вляза в потока, ще закъснея за училище. И… скочих!
Водата се оказа ужааасно ледена. Доплувах до другия бряг, но всичките ми опити да се измъкна от канала завършваха с провал – нямаше къде да се хвана, за да изляза. Водата ме отнасяше все по-надолу по течението.
Най-накрая успях – хванах се за твърдия ръб на смолата между бетонните плочи и се изкатерих…
Сърцето ми думка, едва си поемам дъх, зъбите ми тракат, но душата ми ликува – АЗ СЪМ ТУК!!!

прочети нататък >>